Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Начало форум : Интереси : Книги

Автор Съобщение
 Заглавие: Старобългарската литература- обхват и характер
МнениеПубликувано на: 12 Ное 2010 19:32 
Offline
Бъбривко
Бъбривко

Регистриран на: 27 Юли 2009 13:24
Мнения: 99
Обхват и характер на старобългарската литература
Старобългарската литература е най-старата славянска литература, която продължава творческото дело на братята Кирил и Методий и се опира на демократичните традиции, създадени от тях.
Тя се твори на български език, който като книжовен език става норма-тивен. С течение на времето, въпреки че се развива, изостава от говоримия, в отделни епохи доста се отдалечава от него, той никога не се чувствува като чужд. Между култов и литературен език, от една страна, и говорим език, от друга, не се отваря дълбока пропаст. Историята на западноевропейската култура показва, че през IХ-Х в. езикът на църквата, на дипломацията, "високата" литература е латинският, достъпен само за високообразования човек, а народите говорят своите родни езици. В румънските княжества през ХV-ХVII в, църковният и книжовният език е среднобългарският, а народът си служи със съвсем различен неславянски език. Следователно в езиково отношение старобългарската литература е една от най-демократичните средновековни литератури в Европа. В своето многовековно развитие от последната четвърт на IX в. до нейния залез тя е поставена на народностни езикови основи.
И по съдържание старобългарската литература показва редица прогресивни черти. В нея например се забелязва поява на особености, които в други европейски литератури се явяват по-късно. Народностно и историческо съзнание българската литература показва още през IХ-Х в. Особено ясен израз намира българското родолюбие, а също така и чувството за народностна и дър-жавна приемственост през ХI-ХIV в. Въпреки политическите сътресения и дветe робства в българската литература винаги надделява идеята за единството ма българския народ и за непрекъснатостта на неговата история. Два века преди да се появи книгопечатането, което слага край на хаоса в правописа и ограничава до минимум грешките, в българска среда (XIV в.) се явява движение за езиково и правописно единство на книгите. Работи се за създаване на единен книжовен език и правопис, за нормативност в правописа. В отделни епохи (ІХ-Х, XIV в.) българската литература се издига на високо философско и художествено равнище, поставя общославянски и общохристиянски въпроси, затова в сферата на православните народи в Европа тя придобива интернационален характер. Освен това поради липсата на езикова бариера просветата в средно-вековна България обхваща относително широк кръг хора и създава условия за формиране на един средно- и малкообразован читателски слой, което дава тласък за разпространението на обемиста "народна" литература със социални и общочовешки мотиви и идеи (предимно богомилската и апокрифната).
В историята на модерните литератури се включват само художествените творби - поезия, белетристика, драма, пътепис и пр., т.е. "избистрените" литературни жанрове. Онези творби, които са свързани с обучението, с изучаването на при-родата и политическата история, с църковната практика, влизат в дела на богослужебната или на научната литература и се изключват от обсега на художественото творчество. Когато пристъпваме към изучаването на средновековната литература обаче, ние не можем да изхождаме от съвременни критерии, защото самото понятие "художественост" е историческа категория и през различните епохи има различно конкретно съдържание. За решаване на въпроса за обхвата на старобългарската литература е нужно да се прилага историческият принцип - литературата трябва да се види през погледа на човека от Средновековието.
Тогава църквата и литературата са неразривно свързани, както са свързани науката с литературата, религията с естетиката. Затова в книжнината се открива своеобразно смесване на "литературни" и "нелитературни" жанрове (от наше гледище), съществува тясна обвързаност на ред жанрове с църковната практика, които изпълняват едновременно практическа и естетическа функция. Научното знание, теологията и изкуството са недиференцирани и неразделими.
Всички старобългарски творби, написани за произнасяне или за четене, имат обществено предназначение. Те целят пряко въздействие върху слушателя и читателя и са създадени със средствата на поетическата реч. Понятието "художественост" не е чуждо на старобългарския писател. То съзнателно се свързва с творчеството, с умението да се изразяват мисли чрез словото. Под него едни разбират вярност и пълнота на материала, други - достъпност и яснота, трети - красота на фразата или всичко това заедно.
Ако изхождаме от съвременни критерии, похвалните, поучителните и тълковните слова например не са литература, тъй като имат църковно приложение. През Средновековието обаче те са предназначени за слушане и за четене и са важен дял от ораторската проза, смятана за висше словесно изкуство. Отправени са към широка аудитория, обслужват църквата векове наред и според задачите си са написани в съответния стил. Природонаучната литература не е чисто научна литература - в нея са описани фантастични животни, има алегории, поучителни изводи за поведението на човека: следователно тя изпълнява както функциите на научното произведение (да дава преди всичко знания), така и на художественото (да поучава чрез образи и положителни примери, да развлича, да създава удоволствие при четенето). Историческите съчинения днес се причисляват към научната историографска литература. Средновековните хроники и летописи обаче в никакъв случай не са научни творби. Те имат своеобразна, типично средновековна форма, която им придава литературен характер. Хронистите използуват както писмени свидетелства (исторически и литературни), така и легенди, предания и лични впечатления. Въпреки стремежа си към достоверност те създават в крайна сметка непълноценни исторически документи, тъй като се поддават на верските си и политически убеждения, приемат с доверие разнороден материал и дават субективна оценка на събитията. Летописците си служат с похвати, известни им от повествователната литература - описание, диалог, използуват поетически сравнения, дават израз на емоциите си. Така те всъщност създават исторически разкази с литературна стойност, а не същински научни съчинения. Своеобразието на хрониките като средновековен жанр се променя с развитието на историографията и на художествената литература.
От казаното следва, че обсегът на старобългарската литература е твърде широк. Тук влизат творби и жанрове, които по-късно се развиват в нови форми, откъсват се от литературата и влизат в състава на педагогическата, историческата или природонаучната книжнина. Голямото значение, което се придава през Средновековието на словото, както и обвързаността на науките с религията и изкуството стават причина по-широк кръг жанрове да придобият качества на художествена литература.
Като говорим за обхвата на старобългарската литература, възниква още един въпрос, обсъждан неведнъж - какво е мястото на преводите в нея. Трябва ли те да се разглеждат в рамките на една народностна литература, или трябва да се отделят от нея? В историята на модерните литератури преводната дейност не се включва; разглеждат се само онези писатели, които създават оригинална национална литература. Досегашната практика показва, че в историята на средновековните литератури (византийска, българска, руска и др.) заедно с оригиналните творби, създадени от местни писатели, се включват и преводите. Тази практика е твърде стара и от никого не се оспорва. Тя има своето основание.
Преводната литература е един от ориентирите за културното равнище на обществото и за неговите интереси. От това, какво се превежда и как се превежда, могат да се направят изводи за просветното равнище на преводачи и читатели, за различните изисквания през вековете, за някои нови идейни явления, за литературната атмосфера на съответното време. Това важи до голяма степен и за новите времена. Средновековието обаче има специфика, която не бива да се пренебрегва. Преводните творби през средните векове невинаги остават неизменни, тук въпросът за неприкосновеността на авторския текст не стои така остро, както в по-късните епохи. Каноничните богослужебни книги (евангелия, псалтир и др.) се превеждат и преписват точно, със съзнателен стремеж за вярност към оригинала. Отклонения се забелязват само в правописа и в подробностите, често плод на случайни грешки. За тези книги съществува убеждение, че са свещени, затова в тях нищо не бива да се добавя, отнема или изменя. При останалата литература положението е по-различно. Тя не носи белега на свещеност и може да се подлага на промени. Изследванията показват, че има преводачи, които се стремят към максимална точност; разликите между оригинала и превода се състоят в отделни думи и изречения. Има обаче друг кръг преводачи, които се намесват в преводния текст - разясняват имена и термини, допълват, съкращават. Целта е преводните творби да се приспособят към новата среда, за да могат в по-голяма степен да задоволяват местните потребности. Причината за това се корени, от една страна, в отношението към въпроса за авторството, при формирането на което известна роля играе фолклорната традиция, и, от друга страна, в съзнанието за обществената роля на литературата - тя трябва да отговаря на определени нужди и интереси. Затова и преводачът на Манасиевата хроника (XIV в.) допълва творбата с вести от българската история, той иска да я направи по-интересна за българския читател, да повиши и възпитателната й стойност. Особено се налага адаптирането на преводната литература към българските условия през османското владичество, когато оригиналната литература е в упадък. Тогава преводната литература поема всички нейни функции. Тя трябва да има максимален ефект на въздействие, да бъде разбрана.
Друга причина, която дава основание преводите да се разглеждат в рамите на старобългарската литература, е тяхното дълголетие и силното им влияние върху оригиналното творчество. Голяма част от преводните творби имат общохристиянски характер, съдържат общочовешки идеи или имат основополагащо значение (съчиненията на Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Василий Велики, Атанасий Александрийски, Йоан Дамаскин, Теодор Студит и др.). Повествователната литература (апокрифи, повести и разкази, жития) формира литературните вкусове, развива въображението, възпитава широк кръг читатели. По-голямата част от преводната литература се чете през цялото Средновековие, не "остарява", докато не настъпват основни промени в идеологията на времето. Четени от различни социални слоеве и задоволяващи различен тип нужди, преводните творби стават неделима част от българския духовен живот с трайно значение. От тях се заимстват за литературно творчество не само идеи, но ицели пасажи. Някои оказват влияние върху фолклора - в него се вливат нови мотиви и сюжетни схеми. Литературата като цяло въздейства върху читателя - в образователно, естетическо, дидактическо отношение; самият читател не прави разлика между преводни и български творби.
Към своето творческо дело и към преводаческата работа средновековният български книжовник се отнася като към словесно изкуство. Той има познания за редица поетически фигури и знае как да ги употребява. Още в началото на Х в. у нас бива преведена статията на Георги Хировоск "За поетическите фигури", в която се говори за 27 поетически фигури, смятани предимно за фигури на ораторската реч (алегория, олицетворение, плеоназъм, метонимия и пр.}. Този превод е първата по рода си литературно-теоретическа творба в старите славянски литератури. Тя е свързана както със стремежа на българското образовано общество да получи теоретически познания по поетика, така и с художествената практика. Творбата отговаря на назрели художествено-практически потребности. Още в първите съчинения на старобългарските писатели се открива обилие от съзнателно търсени и умело употребявани поетически фигури, които издават стремежа да се творят силно въздействащи литературни произведения. Българските писатели имат познания не само за поетическите средства, но и за спецификата на отделните жанрове, установени вече във византийската литература и създавани у нас. Още първите творби на старата литература са жанрово определени, което означава усвояване на теоретически познания за установени жанрови изисквания - композиция, стил, език.
Познавайки законите на поетическата реч, старобългарските писатели си изработват и съответни термини за назоваване на поетическите средства, на литературната дейност и на създателите на литература, В споменатия литературнотеоретически трактат "За поетическите фигури" прави впечатление, че на всеки гръцки термин българският преводач намира съответна българска дума и така създава първата славянска литературно-теоретическа терминология. На гръцкото "тропот" съответствува "осрд^ъ", на гръцкото "йи^уор!^' съответствува "ннослчкнс", на гръцкото "лХЕоукстцос;" - "н^окшже", на "пкраро^!1!" - "прнт"ьчд", на "Е1рЙ)УЕШ" - "ПОрДГДННЕ", На "ЛрОО(ОЛОЛО(а" - "ДНЦСГКОрЕШК" И пр.
Тъй като в старобългарската епоха на литературната творческа и преводаческа работа се гледа като на умение, писателят обикновено се назовава "^мтрьць" (т.е. изкусен, умеещ човек), понякога "-мдст^рь", а от XIV в, много често "^ждожкннкь". Самото умение се нарича "\ь1Трость" и "\/кдожьстко"; "\ь1Т()ость" в смисъл на литературно изкуство употребява Йоан Екзарх (Х в.) в своя "Шестоднев". Йоан Екзарх употребява и думата "творьць - творьцн", но тя има значение изобщо на създател. Истински творец е Бог, който създава света от нищо, само с мисъл, а земните творци правят вещи от готови неща. Терминът "хитрец" в смисъл на писател се употребява и от Презвитер Козма в "Беседа против богомилите" (Х в.) - сравни "ДЦ!Е се 1;ь( фнлософъ ндн н'Ькь1Н ХЬ1т;1Ь1)ь к1;фа;1ь..." (ако това би разказал някой философ или художник на словото..,). Терминът "^дагкьсткс'" за пръв път се среща в Пространно житие на Кирил (тук се споменава за граматическо "\оуди;жьст!1оу") и във философския трактат на Теодор Раитски в Симеоновия изборник. Думата е превод на "Т^/УТ)" - умение, майсторство, изкуство, професия. В превода на Манасиевата хроника, направен около средата на XIV в,, когато се говори за красотата на природата, нейният създател се нарича "^дожмнкт^". Но и хората в тази хроника притежават дарбата да бъдат художници и да създават красиви неща. Авторът казва за себе си; "х/лдож^стка ме н/ча^п»", т.е. нямам достатъчно словесно умение, литературна дарба, а ");л»дожьс'гко" нарича прелестно, красиво направеното изделие. Определението "художествен" употребяват Исай Серски (1371), Константин Костенечки (първа половина на XV в.), Владислав Граматик (втора половина на XV в.). В предговора към превода на Дионисий Ареопагит Исай нарича гръцкия език "^йдожен^ н п^ост^амъ", литературно обработен, усъвършенствуван от различни "любомъдреци". Очевидно е, че според автора художествеността на езика се постига с труд върху словото от учени хора. В сборника си от 1469 г. Владислав Граматик употребява термина "пнсателное ^о^дож1>стко" в смисъл на писмено изкуство.
Евтимий Търновски използува термините "хитро", "хитрост" по традиция, но въвежда и още един термин - "по ^'Ьпот"Ь". В Житие на Иван Рилски той заявява, че старите жития били написани "нсхмтр'Ь н'1;како н Г^ЖЕ'!;", т.е. неумело (нехудожествено) и грубо, а той си поставя задача да разказва "по д'Ьпот'1;", т.е. прилично, красиво. В Житието на Иларион Мъгленски авторът се извинява, че поради липса на достатъчно фактически данни не ще може да пише както подобава ("не по гЬпот'Ь"), а според възможностите. Терминът означава прецизност, пространност и преди всичко красота на израза.
Думата "художник" най-често се употребява от Константин Костенечки и почти без никаква разлика с днешната ч употреба - в смисъл на писател, творец, майстор на словото. Той смята Евтимий за най-голям художник |"\удожн'ЬшТн") и за велик художник на славянската писменост ("неднидго оного ^гдожшша С|10[;'1>нскь)н;( инсчень,"). В сравнение с него смята себе си за несъвършен писател ("не гъкръшбнь \оудожннкь"), И на други места в своя граматически трактат "Сказание за буквите" Константин употребява термините "художник" и "художествен" все във връзка с литературната работа.
За преписвачите в старата книжнина са засвидетелствувани следните термини: "пнсьць", "докропнсьць", "скоропнсьць", "къннжь.ннкъ"", а за учител и учен човек изобщо - "грд/иатнкъ". За ораторите, каквито са голяма част от българските писатели през средновековната епоха, има няколко термина Най-често се среща думата "Б^ТНН" - тя произхожда от "Е'Ь'|"Ъ." отговор, съвет. Ветия е човекът, който дава отговори, съветва, учи. Ветиите се обявяват за ненадминати майстори на словото. По красноречие с тях могат да се мерят само "бого вдъхне вените" апостоли. Употребява се и думата "рнторь" (грц.), В една приписка тя е преведена с "р^четочьць" ("по ндшему е^ъшу ))'Ьчеточь1||1").
Очевидно е, че през Средновековието много ясно се отделя художествената реч от обикновената реч. Писателите имат съзнание за спецификата на литературната дейност, по тяхно убеждение те създават изкуство. Това изкуство обаче носи своите характерни белези, обусловени от степента на художественото мислене и от идеологията. Затова при анализа на литературните явления трябва да се взема предвид не само текстът на творбата сам за себе си, но и функцията на произведението, отношението на книжовника към него, общото състояние на литературата и на духовната култура изобщо.
Българската литература започва като светска (първобългарски надписи), но славянската старобългарска литература по същество е средновековна, създадена в условията на феодализма на базата на християнския религиозен мироглед. Християнизирането и приемането на славянската писменост дават подтик за развитието на тази литература. Това определя нейния общ характер, нейната специфика по съдържание и форма.
В своята цялост старобългарската литература има религиозен характер. Част от творбите са свързани с нуждите на църквата с тях се осъществяват църковни тържества в чест на светци и заслужили деятели на църквата (похвални слова, надгробни слова, кратки жития, служби), разясняват се християнски догми и норми на поведение (поучителни и тълковни слова), прославят се евангелски празници (празнични слова). Други творби не са свързани пряко с църковната практика, но имат религиозна форма - написани са като молитви ("Азбучна молитва" на Константин Преславски, "Молитва към Богородица" от Димитър Кантакузин, апокрифни молитви и др.). Някои произведения са насочени срещу християнски ереси и чужди религиозни учения ("Беседа против богомилите" на Презвитер Козма, преводни творби против арианите, против варлаамитите). Една голяма група произведения задоволяват читателските нужди, но имат християнскорелигиозна тематика (старозаветни и новозаветни апокрифи, патерични разкази, "Шестоднев", разкази за чудеса и др.). Ред творби с летописен характер изобразяват събития от църковноисторическо значение (разказ за Бориловия събор против богомилите, разказ за възстановяването на Търновската патриаршия, разказ за нападението над Зограф). Дори най-светски произведения с нехристиянски произход, като например "Александрия" и сборникът с басни "Стефанит и Ихнипат", попиват във Византия християнски идеи и идват у нас в християнизирана форма.
В цялата старобългарска литература лежи убеждението за всесилното, справедливостта и добротата на християнския Бог, дълбоката вяра, че той ръководи земните помисли и дела и определя съдбата на народите; в нея намират израз в една или друга форма християнските идеи за греха и разкаянието, за дявола и ангелите, за възнаграждението и наказанието и пр, В ораторската проза най-силната аргументация са цитатите от библейските книги, смятани за боговдъхновени. Най-голямата прослава на героите е сравнението им с библейски лица. Идейният и образен свят на религията става извор за абстрактни сравнения - "като ангел", "като ненаказана светлина", за епитети - "блажен", "грешен", "богобоязлив", "боговдъхновен", "богоугоден", за символи, метафори и т.н.
Религиозният мироглед на епохата и възпитателните задачи на църквата налагат ограничения В подбора на темите. Лесно е да се забележи, че в оригиналната българска литература всекидневието на човека не е удостоено с внимание. Никъде не е описан битът на народа, бегло са отразени политическите борби и стълкновения (войни, въстания, нашествия), личните човешки радости и скърби не са предмет на изображение. Авторите се насочват към теми, които имат църковна и държавна важност, дават израз на възвишени чувства, конто надхвърлят всекидневието. При изображението на човека се търси при мерът, образецът. Положителните герои на старата литература са канонизирани от църквата личности библейски лица, аскети, мъченици, борци срещу ереси, учители, боголюбиви царе.
Религиозният светоглед и наследените византийски книжовни традиции определят и принципите на изображение на героите. Те не са нарисувани прав диво и всестранно, а са разграничени на положителни и отрицателни. Положителните герои са идеализирани. Целта на средновековния писател е не да изобразява пълно и правдиво действителността, а да възпитава, да поучава, да дава знания. В средновековната литература съществува еднолинейност на изображението според предварителните задачи на автора и според идеалите на християнската религия, В литературата се откриват отделни реалистични моменти като отражение на конкретни жизнени прояви, но липсва стремеж за цялостно проникване в живота и неговите закономерности. Писателят следва "авторски идеал", който се определя от религията, от жанра и предназначението на творбата. Той обича символиката, морално-етичните обобщения, типи зацията от религиозно-философско гледище. Авторът отразява живота през призмата на предварително установени норми и литературни канони; традицията в средновековната литература играе голяма роля.
Християнският мироглед и авторитетът на църквата през Средновековието определят и някои особености в облика на творците на старобългарската книжнина. Във Византия на литературното поприще се проявяват главно мъже, но в редки случаи и жени - например поетесата Касия (IX в,) и дъщерята ча император Алексий I Анна Комнина, У нас не е така. Създателите на книгата са изключително мъже и са предимно духовни лица. Духовенството е имало възможност да се образова и е разполагало с достатъчно време, за да се отдаде на книжовни занимания. Засвидетелствуваните имена на писатели, преводачи и преписвачи са на патриарси, епископи, презвитери, монаси, дяци. Имената на светски лица в литературната дейност са изключения. Има основания да се смята, че с книжовна работа се е занимавал цар Симеон; светски автор в началото на XV в. е Константин Костенечки, а през втората половина на века се проявява като писател велможата Димитър Кантакузин.
Старобългарските книжовници имат съзнание за общественото значение на книжовния труд. "Проглас към евангелието", вероятно творба на Кирил, е поетическо разяснение на значението на "буквеното слово", заедно с това възхвала на книгата като средство за проникване в тайните на света, за духовно извисяване и за борба срещу злото. В началото на Х в. Йоан Екзарх пише, че е пожелал да превежда "в полза на поколенията"; житиеписците искат да посочат примери за подражание; авторите на летописни разкази искат да оставят "спомен". Един преписвач от XIV в., съзнавайки трайното значение на създаденото от човека книжовно дело, пише: "Всяка човешка слава е като трева. Тревата изсъхва, цветът й отпада, а словото Божие пребивава от род в род." Това е библейски цитат, отнесен към книгата, която българският книжовник създава.
Старобългарските писатели имат дълбока любов и почит към книгата и това ги сродява с нашето време. По различни поводи, имайки предвид главно религиозната книга, те я наричат "бисер", "светлина", "извор с чиста вода", "животодатен извор". В същото време обаче старобългарските книжовници нямат авторско самочувствие. Тяхната психика е твърде различна от тази на писателя от покъсните времена. Те познават своето несъвършенство. Лишени от суетни помисли за земна слава, те нямат съзнание за своите способности и не търсят награда в "грешния" свят. Книжовния подвиг свързват с нуждите на хората, но заедно с това и с мисълта за душевно спасение. Средновековните писатели следват християнската идея, че човекът е надарен от Бога със свободна воля и от него зависи дали да тръгне по пътя на добродетелта или на порока. В земното си битие с поведението си книжовниците пътуват към Бога и водят другите към него. Ще се спаси онзи. който чете, но и който пише. Задължение на духовника е да поучава. Цел на словото и на музиката е да издига ума високо, да го очиства от сетивните усещания, или както се изразява Григорий Ниски (IV в.) "човек да слуша напева на небесата". Красноречието според патриарх фотий (IX в.) провъзгласява целомъдрието. Добрият писател е "учител по благочестие" - така нарича Григорий Цамблак патриарх Евтимий, Ленността се смята за голям грях, а книжовният труд, който е тежък и благороден, може да спаси човека, т.е. да му заслужи награда в отвъдния свят.
Писатели и преписвачи живеят с убеждението, че са временни гости на земята, че има друг, вечен живот след смъртта, който може да бъде "вечна мъка" или "вечно блаженство". Затова се трудят безмълвно, смятат гордостта и самохвалството за грях. Те са трудолюбиви, извънредно скромни, избягват да говорят за себе си и още по-малко за своите заслуги. А когато докоснат своята личност, не ни поднасят достоверни автобиографични признания, а клишета, наложени от общите религиозни възгледи за поведението на духовника. Те гледат повече да се самоунижат и подценят, отколкото да се похвалят. Това правят както преписвачите монаси, така и изтъкнати писатели общественици с висок духовен сан. Йоан Екзарх се нарича "скудоумен", който няма нищо свое; Презвитер Козма казва, че е "прост и неучен", което се опровергава от самата му творба; Владислав Граматик заявява, че е немощен с ума си. Често книжовниците се наричат "грешни", "многогрешни", "слаби", "непотребни". В своята скромност понякога пропускат да се подпишат или се подписват с тайнопис.
Един от девизите на старобългарските писатели е да се придържат към "учителите", т.е. към отците на църквата, и към библейските книги, затова не само често ги цитират, но и им подражават. Стремежът към неповторимото във формата, своеобразното, индивидуалното не е стимул за старобългарския и изобщо за средновековния писател. Стереотипите (топосите), клишетата, готовите формули са типични за средновековното художествено творчество (във Византия, България, Русия). Писателят мисли с готови стереотипи, почерпани от традицията - най-често от каноничните книги и от трудовете на отците на църквата. Най-разпространените от тях са образите-символи и библейските цитати - едни и същи повтаряни при изображението на различни ситуации и герои.
Все пак през вековете се забелязва известно закономерно развитие на жанровете и заедно с това, разбира се, на стила. Измененията засягат обикювено всички писатели, затова говорим за стил на епохата и за стил на определен жанр (панегирически стил, летописен стил и пр.), но в редки случаи за стил на отделен писател. В границите на една епоха и на един установен жанров стил е трудно да се открият индивидуални стилове. Това затруднява установяването на авторството при неподписани творби. При внимателно вглеждане обаче известни индивидуални черти в стила на някои писатели могат да се открият. Те се забелязват у талантливи творци и се проявяват в предпочитанието към отделни изрази, в богатството на езика, в чувството за композиция, в интересите. В сравнение с Йоан Екзарх например Климент Охридски е по-емоционален, предпочита светлинните символи, по-ясен е в изказа си. Йоан пък има влечение към богословските и езиковите въпроси, придържа се по-тясно към отците на църквата, В сравнение с учителя си Евтимий Григорий Цамблак изгражда по-плътни и "зрителни" образи, въвежда поразнообразни сравнения, предлага интересни описания на природни картини и масови сцени.
Старобългарската литература "не върви като единен поток" (П. Динеков). Част от нея се създава с материалната и моралната подкрепа на управляващата класа и изразява нейната идеология, формира се като официална държавна литература. Тя застъпва интересите на църквата и държавата, води борба срещу отклоненията от официалното християнство или е свързана с богослужението. Друга част от литературната продукция е дело на низшето духовенство: появява се като неофициална, в някои случаи и като забранена литература (апокрифи, богомилски творби, народни жития, легенди). Тя изразява предимно интересите на по-"низшите" слоеве. Има и междинни явления, литература, която обслужва всички социални кръгове и задоволява познавателни и естетически интереси (преводни хроники, природонаучни творби, светски повести). Т. нар. "народна литература" от наше гледище не може да се окачестви изцяло като прогресивна, тъй като носи историческата ограниченост на своето време и легендарно-религиозното мислене на средновековните автори. Официалната литература, обратно, не може да се окачестви като антинародна или "реакционна" - това би било опростителско отношение към нея, Всъщност официалната литература най-ясно отразява тежненията на българската народност; тя поставя проблеми от общонароден и държавен интерес. Дълбоко прогресивен и демократичен характер имат творби като Похвално слово за Кирил, "Азбучна молитва", "За буквите", защото отразяват чувства и стремежи, свързани с подема на славянството, с борбата му за родна книжнина. Народностен патос имат всички жития на български светци, понеже утвърждават култа към тях и с това повишават международния авторитет на българската църква и създават у слушателя и у читателя гордото самочувствие, че и из недрата на българския народ са излезли светила.
Тъй като се опират на византийските традиции, българските писатели естествено усвояват установените във византийската литература жанрове и стилове. Това обаче не означава, че старобългарската литература е предимно подражателна, че е абстрактна, несвързана с българския живот и в развитието си не показва самобитни черти. Безспорно влиянието на византийската култура върху българската е силно, но това е напълно естествено. Една нова християнска държава, която през IX в. за пръв път създава литература на своя език, не е могла да започне отначало. Тя неминуемо е трябвало да се опре на постигнатото в християнската литература дотогава (естествено, териториално най-близката). България възприема от Византия възгледи, жанрови и композиционни форми, голям обем литература, но създава произведения, свързани с нуждите на българската държава и църква, отразява български тежнения и българска действителност. Една литература се оценява преди всичко по нейното съдържание, схващано в широк смисъл - проблематика, емоционален заряд, образи, литературни задачи, като атмосфера. А съдържанието на старобългарската литература и на литературните обработки се обуславят от българския живот и потребностите му. Затова с пълно основание говорим за оригиналност и самобитност на българската литература. Тя отразява противоречията и основните тенденции на времето невинаги конкретно, а като явления, като сблъскване на различни идеи и смесване на културни пластове. През 1Х-Х в. изпъква на преден план борбата за славянска писменост, проблемът езичество-християнство, въпросът за просветата на народа, по-късно проблемът ереси-официално християнство; през византийското робство възникват нови житейски проблеми, които стават проблеми и на литературата - въпросът за запазването на българския език и литургия, отбрана на българската народност, укрепване на народностното самочувствие и пр. През Х111-Х1\/ в, литературата отразява възхода на българската държава, изострянето на обществените конфликти, опитите на църквата за обновление, уплахата и тревогата пред новата опасност - османското нашествие, отчасти самото нашествие. През всички епохи оригиналната литература отразява българско самосъзнание и патриотични чувства. Тя си поставя за цел да служи на българското общество. Заемките, които се откриват в българските произведения, често са преосмислени, привлечени са като изворов и доказателствен материал в защита на българските интереси. Преработките на чужди или по-ранни творби са тясно свързани с обществените нужди на времето.
Старобългарската литература показва връзка не само съв същинската византийска литература, но и с някои предходни култури. Контакт с източната и елинистичната култура се реализира чрез преводите на апокрифи, повести и разкази. Те в първичните си редакции идат от Индия, Асировавилония. Палестина, Египет. Връзка с античната култура се осъществява предимно чрез оригиналната византийска литература, която призма традициите на античната в жанрово отношение или съдържа сведения за античността. Познанията на старобългарските писатели излизат далеч извън самките на християнската епоха. Чрез византийски хроники, философски творби и отчасти чрез някои жития и разкази старобългарският писател навлиза в света на античността, В оригинални български творби се откриват във видоизменена форма ред антични идеи, споменават се старогръцки и римски поети, философи, учени. Отношението на старобългарския писател към античността е двояко - отрицание на античната философия и митология и възприемане на ред идеи, признаване на отделни личности. С авторитет през Средновековието се ползуват Платон, Аристотел, Питагор. Александър Македонски, героите от Троя. С течение на времето се забелязва промяна на отношението към античността. Както в живописта, така и в литературата расте уважението към нея; през Х1У-ХУ в. в тях се забелязват най-много антични елементи.
При изследването на средновековната литература науката премина през два основни етапа: а) културно-исторически и филологически и б) литературно-исторически и естетически. Българските учени от първия етап, чието значение е огромно, се занимаваха със старобългарските творби предимно като с исторически и езикови паметници и като проявление на книжовната култура. Второто течение у нас се появи след Втората световна война в резултат на вече достигнато високо научно равнище. Един от първите му представители бе акад. П. Динеков. В статията си "Основни черти на старата българска литература" (1950) той писа: "Няма съмнение, че първата задача, която се поставя пред българската наука, е да промени основно своето отношение към старата българска литература, да потърси художествените ценности в нея, да я отнесе към категорията на художествените явления."
В духа на тези указания старобългаристичната наука през последните десетилетия у нас постигна много. Без да се изоставя издаването на паметниците, езиковият им анализ и извороведческите изследвания - защото без тях не може точно да се определи степента на оригиналното, - българската литература през Средновековието започна да се изследва на широк фронт като явление със специфична образност и стилистика - художествено отражение на живота в своеобразни форми. Нейното проучване като тип литература ясно показа, че тя е жизнена, актуална за времето си литература, отличаваща се с тематично и жанрово разнообразие. Изкуството на старобългарския писател в разнообразните му проявления (оригинални творби, компилации, обработки, преводи) е съответствало на културното и общественото развитие на България, служило е на това развитие.


Back to top
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Начало форум : Интереси : Книги


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на:  
cron
За контакт: contact@bgm8.com    Skype:www.bgm8.bg   ©2008-2010 BGM8.BG Всички права запазени Запознанства